Според философа и преподавател в Чикагския университет Агнес Калард тези на пръв поглед различни явления може да имат общо обяснение. Тя го нарича „уни-контекст“ — среда, в която всички хора, идеи и събития се поставят в едно общо пространство за наблюдение, оценяване и сравнение.

Какво представлява „уни-контекстът“?

През по-голямата част от човешката история хората са живеели едновременно в няколко различни контекста.

Едни правила важат у дома, други — на работното място, в училище, в църквата или сред приятели. Начинът, по който разговаряме с близък приятел, например, може да бъде напълно неподходящ при среща с работодател.

Всеки контекст има свои правила и очаквания.

Интернет и социалните мрежи постепенно премахват тези граници. Една публикация може едновременно да бъде видяна от родители, приятели, колеги, бивши партньори и напълно непознати хора.

В резултат започваме да се държим така, сякаш постоянно се намираме в една огромна обществена зала, където всичко трябва да бъде разбираемо и приемливо за всички.

Уни-контекстът е свят, в който едни и същи норми трябва да важат навсякъде, независимо от конкретната ситуация.

Защо лошите новини се разпространяват по-лесно?

Теорията на Калард предлага интересно обяснение защо интернет е изпълнен с конфликти, скандали, обвинения и лоши новини.

Положителните преживявания обикновено зависят от конкретния човек и неговата среда. Една песен, книга, храна или семейна традиция може да носи радост на определени хора, но да не означава нищо за милиони други.

Страданието обаче се разпознава много по-лесно. Болката, насилието, болестите и смъртта се възприемат като отрицателни почти навсякъде.

Затова негативното съдържание има по-голям шанс да бъде разбрано, коментирано и споделено от масова публика.

Дори хора, които нямат общи интереси или еднакви ценности, могат лесно да се обединят около твърдението, че някой е постъпил неправилно.

В уни-контекста осъждането се превръща в универсален език.

Идентичността измества характера

Според Агнес Калард уни-контекстът обяснява и защо съвременното общество говори толкова много за идентичност и сравнително малко за характер.

Характерът се проявява различно в различни ситуации. За да разберем дали човек е смел, щедър, избухлив или надежден, трябва да го познаваме продължително и да сме го наблюдавали при различни обстоятелства.

Идентичността, от друга страна, е много по-лесна за представяне пред голяма аудитория. Тя се възприема като постоянна характеристика, която не се променя според ситуацията.

„Идентичността е шапка, която никога не сваляш.“

Именно затова социалните мрежи са по-подходящи за разговори за принадлежност и категории, отколкото за сложните качества на отделната личност.

Когато всичко може да бъде сравнено

Уни-контекстът поставя хора, компании, училища, произведения на изкуството и лични постижения в едно общо поле за сравнение.

Калард дава пример с две училища, които обслужват различни райони. Докато учениците автоматично посещават училището в своя район, няма голяма причина двете институции постоянно да бъдат сравнявани.

Но когато родителите могат свободно да избират между тях, веднага се появяват класации:

• резултати от изпити;
• брой приети ученици в университети;
• учебни програми;
• спортни постижения;
• мнения и оценки от родители.

След това училищата започват да се променят според показателите, по които са оценявани. Вместо да запазят различен подход, те постепенно започват да си приличат, за да могат да се конкурират.

Същият процес се наблюдава в бизнеса, спорта, дизайна и социалните мрежи.

Когато всички използват едни и същи показатели за успех, те започват да прилагат сходни стратегии. Резултатът е повече конкуренция, но и по-малко разнообразие.

Пазар за внимание

Социалните мрежи не просто позволяват на хората да общуват. Те ги поставят в постоянна конкуренция за внимание.

Всяка публикация се сравнява с хиляди други публикации. Харесванията, споделянията, гледанията и броят последователи превръщат човешкото внимание в измерим показател.

Това влияе върху начина, по който представяме себе си. Вместо просто да споделяме нещо интересно за близките си, започваме да се питаме дали то ще привлече достатъчно внимание от непозната аудитория.

Постепенно не само съдържанието, но и хората се превръщат в част от глобален пазар за популярност, влияние и обществено одобрение.

Защо губим способността си да се концентрираме?

Теорията за уни-контекста предлага обяснение и за съвременната криза на вниманието.

В естествена среда човек обръща внимание на случващото се около него. Звук, движение, разговор или опасност автоматично насочват вниманието му.

Смартфонът обаче предоставя постоянен достъп до почти всичко, което се случва по света. Независимо дали сме у дома, на работа или на вечеря, пред нас стои екран с безкраен избор от новини, видеа, разговори и чужди проблеми.

Така вниманието се превръща в ресурс, който смятаме, че трябва непрекъснато да управляваме.

Купуваме смартфони, а след това използваме приложения, таймери и режими за концентрация, за да се предпазим от същите тези устройства.

Според Калард това създава своеобразна война със самите нас. Едната част от нас иска да следи всичко, което се случва по света, а другата се опитва да остане концентрирана върху непосредствената задача.

Технологиите ли създадоха уни-контекста?

Според Калард уни-контекстът не е единствено резултат от развитието на технологиите.

Радиото, телевизията, интернет и смартфоните са успешни, защото отговарят на дълбоко човешко желание — да не бъдем затворени само в малкия свят около себе си.

Хората искат да знаят какво се случва на други места, да опознават различни култури и да имат достъп до идеи извън средата, в която са родени.

Технологиите не са ни наложили това желание. Те просто са ни дали възможност да го следваме в много по-голям мащаб.

Добър или лош е уни-контекстът?

Агнес Калард не определя еднозначно уни-контекста като добър или лош.

Той носи очевидни проблеми:

• повече негативизъм;
• постоянно сравнение с другите;
• зависимост от общественото мнение;
• загуба на местните особености;
• трудности с концентрацията;
• уеднаквяване на идеи, продукти и поведение.

Но уни-контекстът предоставя и достъп до други култури, възгледи и начини на живот.

Човек вече не е длъжен да приема определено правило само защото „така се прави“ в неговото семейство, град или държава.

Затова според Калард първата ни задача не е веднага да осъдим новата среда, а да разберем как тя работи.

„Първо трябва да се ориентираме, преди да започнем да съдим.“

Една теория за много съвременни проблеми

Теорията за уни-контекста не предлага лесно решение и не твърди, че всеки проблем е причинен от интернет.

Тя обаче свързва няколко важни явления на съвременния живот:

• доминирането на негативните новини;
• нарастващото значение на идентичността;
• постоянното сравнение между хората;
• уеднаквяването на продукти и идеи;
• конкуренцията за внимание;
• трудностите с концентрацията.

Вместо да живеем само в непосредствената среда около нас, ние все по-често се възприемаме като участници в една огромна глобална стая.

В нея всички могат да виждат, оценяват и сравняват всички останали. И именно това може да е една от причините съвременният свят да ни изглежда толкова странен.

Материалът е подготвен по интервю на журналиста Дерек Томпсън с философа и преподавател в Чикагския университет Агнес Калард.

Материалът Защо светът изглежда все по-странен: теорията за „уни-контекста“ е публикуван за пръв път на LIBERTAS.

Икономиките на съюзниците трябва да останат подчинени — тяхната полезност приключва, когато се изравнят с основните американски интереси.“
— Збигнев Бжежински, документи от ерата на Никсън

Историята на всички велики империи е история на контрол. Рим управлява чрез легиони, Британската империя – чрез търговски монополи и колониални привилегии. Американската хегемония след 1945 г. избра по-фин инструмент: икономическа зависимост, прикрита като сътрудничество.

САЩ изградиха следвоенния свят чрез комбинация от доларова доминация, военна защита и достъп до своя гигантски вътрешен пазар. Това, което изглеждаше като щедра помощ към съюзниците, всъщност беше внимателно проектирана система на контрол.

Този замисъл днес е открит и дори откровено формулиран. Новият финансов министър на САЩ, Скот Бесент, заяви по повод тарифната политика на Доналд Тръмп:

„Другите държави, по същество, ни осигуряват собствен суверенен фонд.“

Изречение, което звучи като случайна реплика, но всъщност е диагноза на цяла епоха – империя без флаг, но с безкрайна финансова жажда.

Следвоенният договор: сигурност срещу зависимост

След края на Втората световна война Вашингтон имаше ясен приоритет – да възстанови разрушените икономики на Европа и Япония, но така, че те никога да не се превърнат в конкуренти.

Планът „Маршал“ (1948 г.) инжектира милиарди долари в европейската индустрия, но не без условия – приемане на долара като основна валута, отваряне на пазарите за американски стоки и политическа лоялност. НАТО допълни картината: САЩ гарантираха сигурността, а Европа можеше да се концентрира върху социални модели и индустриална модернизация.

В Азия стратегията беше различна по форма, но идентична по цел. В Япония, Вашингтон позволи протекционизъм и държавно насочени инвестиции, за да превърне страната в капиталистическа витрина срещу Китай. Южна Корея, Тайван и по-късно Сингапур и Хонконг получиха същото – свобода да се развиват, но само докато служат на геополитическата мисия.

Така се оформя негласен договор: Вашингтон позволява растеж, ако този растеж укрепва американското влияние.

Когато съюзниците станат прекалено силни

Проблемът настъпва, когато подчинените икономики се превърнат в потенциални конкуренти.

През 1980-те Япония беше достигнала невиждани висоти – износът и доминираше автомобилния и електронния пазар, а БВП изпреварваше този на СССР. За Вашингтон това беше сигнал за тревога.

Решението идва под формата на „Споразумението от Плаза“ (1985 г.) – което изкуствено поскъпва йената, сривайки японския износ. Следва кредитна експанзия, балон в имотите и крах, довел до три десетилетия стагнация.

През 1997 г. азиатската финансова криза удари новите индустриални държави. Спекулативни атаки срещу техните валути и рестрикциите на МВФ доведоха до приватизация, орязване на индустриалните политики и зависимост от долара.

Резултатът беше предсказуем: възходът беше спрян точно преди да стане равен на американския.

Европа 2025: зависимост по договор

Днес историята се повтаря, но под нова форма. През юли 2025 г. Европейският съюз и САЩ подписаха „споразумение за търговско ребалансиране“ – с мита от 15% върху повечето европейски стоки и 50% върху металите.

Германската автомобилна индустрия, френската авиация и италианското машиностроене понесоха тежък удар. За да избегнат загуби, корпорации като BMW и Mercedes преместват производството на батерии и електромобили в САЩ – привлечени от субсидиите по Закона за намаляване на инфлацията и притиснати от тарифите на Тръмп.

Енергийният фактор прави зависимостта още по-дълбока. ЕС вече е обвързан с договори за закупуване на американски втечнен газ за 750 млрд. долара – почти двойно по-скъп от руския тръбопроводен газ. Изграждането на терминали за регазификация струва милиарди, които плаща самата Европа.

Третият елемент е военен. САЩ наложиха на съюзниците си покупка на оръжие за 600 млрд. долара, представяйки това като „справедливо споделяне на тежестта“. Така европейската отбрана остава технологично зависима от Вашингтон.

Япония: финансовата каишка

Сходен сценарий се разиграва и в Токио. Новата търговска сделка включва високи мита върху японските автомобили и електроника, както и принудително отваряне на пазара за американски земеделски стоки.

Най-значимото обаче е създаването на „суверенен инвестиционен фонд“ от 550 млрд. долара – управляван от американски банки и инвестиционни компании. На практика японските спестявания финансират американската индустриализация, докато вътрешните японски инвестиции изсъхват.

Така САЩ повториха урока от 1980-те, но този път без нужда от „пазарна намеса“ – финансовите договори са достатъчни, за да държат икономиките в подчинение.

Морков и тояга

Днешната американска политика съчетава две на пръв поглед линии – протекционизъм и зелена индустриална трансформация.

Законът за намаляване на инфлацията на Байдън (2022 г.) привлича чужди компании чрез щедри субсидии за „чиста енергия“ и високотехнологично производство. Тарифите на Тръмп (2025 г.) пък наказват онези, които отказват да се преместят.

Двете мерки действат в синхрон: първо морков, после тояга. Резултатът е един – капитал, технологии и работни места се изтеглят към американска територия.

Империя без гарнизони

Американската мощ вече не изисква армии в Берлин или Йокохама. Вместо това контролът се упражнява чрез финансови зависимости, договорни клаузи и регулаторен натиск.

Тарифите диктуват търговията, субсидиите пренасочват производството, а енергийният пазар превръща съюзниците в дългосрочни клиенти на американски корпорации. Дори климатичната политика се използва като инструмент – САЩ получават изключения от европейските въглеродни такси, докато европейските производители плащат повече.

Така „свободната търговия“ се превръща в неоколониален механизъм, в който васалите финансират центъра на империята.

Финансите: истинският център на властта

Зад икономическите и енергийни решения стои финансовата машина на Уолстрийт. Американските инвестиционни фондове управляват капитала на съюзниците, посредничат по субсидиите, кредитират индустрията и печелят от всяка трансакция.

Парите, изтеглени от Европа и Азия, се вливат в американски облигации, акции и недвижими имоти. Така САЩ поддържат растеж и финансират своя дефицит не с вътрешно производство, а с външна зависимост.

Историческият модел

Историята познава този модел.

• Япония (1980-те): Позволено и е да се издигне под защита, след което е ударена, когато започва да конкурира американските технологии.
• Азиатските тигри (1997): Толерирани като витрини на Студената война, после разглобени чрез спекулативни атаки и строги мерки на МВФ.
• Европа (2025): Защитена под чадъра на НАТО и с достъп до американските пазари в продължение на десетилетия, само за да бъде принудена към енергийна зависимост и преместване на индустрията, след като Китай се появява като истински стратегически конкурент.

Моделът е постоянен: насърчавай, издигни, подчини.

Империята срещу самата себе си

Вицепрезидентът Джей Ди Ванс неотдавна определи глобализацията като „стълба“, по която богатите държави се изкачват, а бедните остават долу. В действителност обаче САЩ се грижат само една държава да остане на върха.

Старият „договор“ – сигурност срещу просперитет – приключи.
На негово място стои екстракционен модел, в който съюзниците плащат за американската индустриална реинкарнация.

Това вече не е партньорство, а иерархия. Не е конкуренция, а принудително сътрудничество.

Краят на Пакс Американа

Вашингтон може още известно време да пренасочва капитали и да изтегля индустрии, но процесът е саморазрушителен. Както Рим изчерпва своите провинции, така и Британската империя изсмуква своите колонии, докато не рухва под тежестта на собствената си алчност.

Американската империя прави същото – само че вместо ресурси и данъци, източва индустриален капацитет, финансови излишъци и доверие.

Така се ражда парадоксът на нашето време: Империя, която може да изсмуква света, но не може да го убеди да вярва в нея. И в това, както отбелязва Пъркинс, се крие най-голямата заплаха – не от съперници, а от самоунищожение чрез успех.

Материалът Империята изяжда себе си: Изчисленият възход и управляваният упадък на съюзниците на САЩ е публикуван за пръв път на LIBERTAS.

През 2019 г. американският мозъчен тръст RAND Corporation публикува доклад, който тогава остана почти незабелязан извън тесните академични и военни кръгове. Озаглавен „Extending Russia: Competing from Advantageous Ground“, документът очертаваше как САЩ и съюзниците им могат систематично да подкопават Русия, използвайки слабостите ѝ.

Днес, шест години по-късно, препоръките от този доклад звучат като своеобразна карта на западната политика след войната в Украйна.

Какво означава „Extending Russia“?

Терминът „разширяване“ (extend) в езика на RAND означава принуждаване на противника да харчи повече ресурси, отколкото може да си позволи, като бъде въвлечен в конфликти или съревнования, които не са в негова полза. По същество – това е стратегия за изтощение, подобна на тази, която през 80-те години доведе до крах на Съветския съюз.

Докладът уточнява:

„Extending Russia is not about defeating Russia militarily, but about forcing it to compete from disadvantageous positions that strain its economy, military, and political legitimacy.“

Уязвимостите на Москва

Според доклада Русия е уязвима в няколко направления:

• Икономика: зависимост от нефт и газ, ограничен достъп до международни капитали и технологии.
• Демография: отрицателен прираст и проблеми със здравето на населението.
• Военни способности: силна в регионален мащаб, но неспособна на дългосрочни операции по света.
• Вътрешна легитимност: управляваща върхушка, чието богатство и влияние могат да бъдат атакувани чрез разкриване на корупция и санкции.

Менюто от стратегии

RAND очертава четири големи направления за натиск:

1. Икономически мерки

• Повишаване на американския енергиен износ, за да паднат цените на световните пазари.
• Разширени санкции върху банки, индустрия и износ.
• Ограничаване достъпа на Русия до високотехнологично оборудване.

Оценка: нисък риск за Запада, сериозен удар за Русия.

2. Геополитически мерки

• Подкрепа за Украйна и други „буферни държави“.
• Засилено присъствие в Черно море и Кавказ.
• Подкопаване на руското влияние в Централна Азия.

Оценка: ефективно, но с висок риск от ескалация.

3. Информационни и идеологически мерки

• Разобличаване на корупцията в Кремъл.
• Подкрепа за независими медии и опозиционни гласове.
• Усилена контрапропаганда срещу руското влияние в чужбина.

Оценка: полезно за ерозия на имиджа, но ограничено вътре в Русия.

4. Военни мерки

• Разгръщане на сили на НАТО по източния фланг.
• Развитие на ПРО, кибер и космически способности.
• Морски операции в Черно море и Арктика.

Оценка: скъпо и рисково – възможна директна конфронтация.

Хронология: теория и практика (2019–2025)

От теория към практика: 2022–2025

След нахлуването на Русия в Украйна през февруари 2022 г. повечето сценарии от доклада бяха приложени почти буквално.

• Санкции: Русия бе изключена от SWIFT, достъпът до западни технологии бе блокиран, а десетки милиарди долари руски активи – замразени.
• Енергетика: ЕС ускори прекратяването на зависимостта си от руски газ, а САЩ и Катар запълниха празнината с LNG.
• Украйна: Западът отпусна стотици милиарди долари във военна и финансова помощ.
• НАТО: Алиансът увеличи войските си в Полша, Румъния и България. Финландия и Швеция се присъединиха, разширявайки фронта към Русия.
• Информация: Кремъл бе превърнат в глобален символ на агресия и нарушител на международното право.

Резултати до 2025 г.

Русия

• Икономика: спад в реалните доходи, ограничен достъп до технологии, търсене на алтернативни пазари.
• Военна тежест: високи разходи за Украйна и мобилизация.
• Общество: засилена пропагандна мобилизация, но растящо напрежение.

Западът

• Европа: инфлация, енергийни трудности, политически разногласия.
• САЩ: стратегически успехи в изтощаването на Русия, но ресурсоемко.
• Политическо разделение: „ястреби“ срещу „гълъби“ в ЕС и САЩ относно посоката на политика спрямо Москва.

България

• Черно море: засилено военно присъствие на НАТО.
• Енергетика: диверсификация от руски газ към азерски доставки и LNG.
• Информационно пространство: уязвимост към руска дезинформация.

Докладът на RAND се оказва почти пророчески. Русия е въвлечена в скъпоструваща и изтощителна конфронтация, но Западът също плаща висока цена.

„The central question remains whether the U.S. and its allies can sustain these measures long-term without overextending themselves or provoking escalation beyond control.“

През 2025 г. въпросът вече не е дали Русия може да бъде „разширена“, а кой ще се изтощи пръв – Москва или Западът?

Повече информация и пълен текст на доклада можете да намерите тук.

ВАЖНО: Авторът не застава нито на руската, нито на западната страна. Ние сме фенове на Джордж Карлин и гледаме света като цирк — с места на първия ред: наблюдаваме и коментираме.

Материалът Как Западът „разширява“ Русия: тайният сценарий на RAND (доклад от 2019) и реалността през 2025 г. е публикуван за пръв път на LIBERTAS.