Това се повтаря в безброй филми и сериали, особено комедийни или анимационни – щом има полиция, трябва да има и понички. Стереотипът е толкова дълбоко вкоренен, че отдавна е излязъл извън екрана и се е превърнал в част от поп културата. Но причината е много по-интересна от просто телевизионно или филмово клише.
През средата на XX век в САЩ не е имало магазини, които да работят денонощно – повечето затваряли около 2–3 следобед. Това било проблем за полицаите на нощна смяна: обикаляли цяла нощ без възможност да спрат за топла храна, напитка или дори място, където да свършат административна работа. Просто нямали къде.
Ситуацията започнала да се променя след 50-те години, особено след Виетнамската война. В САЩ пристигнала вълна от камбоджански и виетнамски имигранти, бягащи от нестабилността в Югоизточна Азия. Мнозина от тях отваряли поничарници – популярен бизнес, който можел да се започне с относително малък капитал. За разлика от другите американски магазини, те нямали навика да затварят рано и бързо разпознали отличната икономическа възможност: да работят денонощно.
Така поничарниците се превърнали в единственото място, където полицаите на нощна смяна можели да си починат, да хапнат и да попълнят документи. До 80-те години поничарниците – особено онези, собственост на камбоджански и виетнамски семейства в Калифорния – се били превърнали в символична част от американската градска среда.
С течение на времето този образ – полицаи с поничка в ръка или спрели пред поничарница – се вкоренява в популярната култура. Започва да се използва в стендъп комедия, филми и телевизионни сериали, докато не се превръща в един от най-разпознаваемите стереотипи. И макар днес да има много повече денонощни заведения и полицаите да имат повече избор, колективната представа за тях и поничките все още съществува.